Генните манипулации на живи организми, целящи оптимизиране на селскостопанското производство чрез създаване на по-високопродуктивни и по-устойчиви растителни култури и породи животни, предизвикаха много дискусии през последните години. Застъпниците и противниците на този метод изтъкват различни аргументи за и против производството и използуването на генно-модифицираните организми (ГМО). Ползата, вредата, рисковете и методите за контрол на разпространението им са в центъра на вниманието не само на учените, но и на политиците, обществеността и не-правителствените организации.
Основна причина за невъзможността на двата лагера, този на противниците и този на поддръжниците на ГМО, да постигнат примирие е фактът, че науката не разполага с достатъчно данни за възможните рискове за природата и човешкото здраве. Отглеждането на селскостопански култури, в които са внесени гени от други организми, е нов метод, който все още не е бил подложен на проверката на времето. Докато липсва достатъчно информация, противниците на ГМО ще продължават да плашат с възможността чуждите гени да бъдат “изпуснати” и да нанесат вреда на природата, а защитниците им ще опонират, че появата на селскостопански Франкенщайн не е възможна. Едно откритие, направено наскоро от група шведски изследователи от университета в Лунд и публикувано в последния брой на журнала на Кралското Дружество, вероятно ще подсили аргументите на противниците на ГМО.
Лена Гатнекар и Бенгт Уле Бенгтсон изследвали два вида треви, ливадна ливадина (Poa pratensis) и овча власатка (Festuca ovina), които не са близко родствени и които нормално не могат да се кръстосват, т.е. да обменят генетичен материал по между си. За своя голяма изненада обаче, те установили пренос на гени между тях. В интервю за ежедневника Свенска Дагбладет, Бенгтсон обяснява, че картофът и доматът например, имат повече общо по между си, от колкото тези треви и характеризира откритието, направено от него и колегите му като наистина изненадващо, като се има предвид невъзможността за кръстосано опрашване между тези два вида растения. Той посочва един друг възможен начин за пренос на гени – чрез вируси. Вирусите са прости организми, изградени от носител на генетичната информация, в случая ДНК и белтъчна обвивка. Навлизайки в растителната клетка, вирусът е интегрирал своята наследствена информация в растителната ДНК и използувайки способността на клетките на ливадната ливадина да се делят, се е размножил. В даден момент вирусните частици са напуснали клетката, използувайки за последно нейните възможности и карайки я да изгради белтъчните обвивки на новите вируси. Когато вирусната ДНК обаче се е измъквала от клетъчната, тя е отнесла със себе си и част от генетичния материал на ливадната ливадина, в случая – ген кодиращ синтезирането на определен ензим. Когато същите вирусни частици в последствие са заразили представител на овчата власатка, в ДНК молекулите на растението от този вид са се интегрирали копията на гена от ливадната ливадина. Този ген си е останал там, изпълнявал е своите функции, а в последствие се е предал и на следващите поколения. Това е първото по рода си изследване, което показва пренос на функциониращ ген от един вид растение на друг.
Според Бенгтсон, това вероятно се е случило преди около 15 000 години в средна Европа. След края на ледниковия период генно-модифицирания вариант се е разпространил на север, запазил се е, тъй като вероятно новият ген е давал на индивида някакво предимство и в момента представлява 10% от популацията на овчата власатка в Швеция.
В коментар за Свенска Дагбладет, Джанет Кот от Грийн Пийс, коментира откритието на Гатнекар и Бенгтсон като казва, че растенията често се държат по начин по-различен от очакванията ни и че това изследване показва наличието на опасност от пренос на внесените от човека гени към неродствени видове в дивата природа. Самият Бенгтсон обаче на свой ред посочва, че растенията имат добре развити системи за защита от подобен пренос на генетичен материал и подчертава, че едно такова явление е голяма рядкост.