Нещото, което най-много завладява в научната фантастика е това, че в по-голямата си част, след известен период от време, те се превръщат в реалност. Примери за това вероятно има твърде много. Достатъчно е да споменем, струва ми се, само някои от тях. Изкуствените спътници на Артър Кларк може би са един от най-баналните примери, но пък за сметка на това цялата медийна и (може би) военна индустрия се крепи на тях. Роботите на Айзък Азимов може и да не са достигнали своя Златен век, но пък и ние като че ли не сме готови за тях. Единствено ходещите сандъци на Тери Пратчет засега представляват проблем, но човек никога не знае.
В този ред от примери слънцеплаването не прави изключение. Едно от многото прозрения за бъдещето на Артър Кларк днес се превръща в реалност. На кратко казано, слънцеплаването e технология, която позволява придвижването на космически кораби, чрез използването на налягането, което слънчевата радиация упражнява върху всяка повърхност, която е изложена на нейното действие. Улавянето на слънчевата радиация се осъществява посредством „платна“, които са покрити със силно отразяващ материал. Размерът на „платната“ са сравними с размерите на футболно игрище. И при все това силата, на която е подложена повърхността е пренебрежимо малка в сравнение със силата, която се създава от ракетните двигатели. Съотношението е приблизително 1/1 милион в полза на ракетния двигател, но въпреки това „плаващият“ космически кораб може да достигне неколкократно по-големи ускорения от тези на традиционната ракета. „Въпреки, че силата, която упражнява слънчевата радиация е нищожна, тя е постоянна, и с времето тази нищожна сила резултира в постигането на ускорения, които са достатъчно големи, че да задминат тези на Вояджър и Пайъниър“, обяснява Д-р Дебора Джаксън от Лабораторията за Реактивни Двигатели (Jet Propulsion Laboratory).
За съжаление до сега не са направени достатъчно успешни опита, които да потвърдят теорията. Първият опит е направен през 2001ва година от частната организация Планетарно общество съвместно с Руската Академия на Науките. Идеята е била да се използва ракетата-носител Волна, която да бъде изтреляна от подводница. Опитът завършва с неуспех поради неизправност в ракетата. През юни тази година беше направен повторен опит, който също се провали по подобен начин. „Най-болезненото е, че се проваляме заради проблем с ракетата. Нашият кораб така и не получи шанс да опита. Но ние избрахме Волна за ракета-носител и поемаме отговорност за това.“, споделя ръководителят на проекта „Космос 1“ Луис Фрийдман.
Все пак надежда за успех има. През август 2004 Институтът за Космически и Астронавтски Изследвания към Японската Агенция за Космически Изследвания успява да изведе на борда на ракетата-носител S-310 два прототипа на различна височина и с различна форма на платната. Първият – на височина 122км и „платна“ във формата на детелина, а вторият – на височина 169км и с „платна“ във формата на ветрило. Отразяващите повърхности и на двата прототипа са с дебелина 7,5 микрометра. Независимо от трудностите учените предвещават голямо бъдеще на технологията. Кораби със слънчеви платна могат да бъдат успешно прилагани в космически мисии за доставка на необходими за астронавтите неща, като оборудване и храна например.