В хода на еволюцията, вирусите са си изградили различни тактики за успешно атакуване на своите жертви. Тъй като не могат да се размножават сами, те разчитат на ресурсите на клетките на гостоприемника, при което често пъти ги убиват. Някои вируси обаче са се “изхитрили” и са развили стратегия, която им помага да оцелеят и просъществуват дълго време в гостоприемника без да го убиват, като в същото време се размножават заедно с неговите клетки. Такива са ретровирусите – група микроорганизми, най-известният представител на които е ХИВ, причинителят на СПИН. За ретровирусите е характерно, че след инфекцията интегрират своя геном (съвкупността от цялата наследствена информация) в този на гостоприемника, превръщайки се в т. нар. провирус и ставайки част от самата клетка. Когато заразената клетка се дели, тя удвоява своята наследствена информация, за да могат да се получат две пълноценни, нови клетки – в хода на този процес, вирусната ДНК също се удвоява и на практика, без никакви усилия, паразитът инфектира две клетки. Така ако в началото заразят половите клетки на даден организъм, вирусите заразяват и потомството му.
Понякога провирусите напускат гостоприемника под въздействие на факторите на средата – “измъкват” се от клетъчния геном, “принуждават” клетката на гостоприемника да синтезира нови вирусни частици и я напускат, с което често пъти довеждат до смъртта й – казваме, че провирусът се е активирал. Някои вируси престояват в латентно състояние много дълго време преди да се активират – както знаем, при вируса на СПИН например, могат да минат години преди носителят на болестта да развие първите симптоми, резултат от активирането на провирусите. В някои случаи престоят на провируса е продължил толкова дълго, че той се е превърнал в неразделна част от генома на гостоприемника. Всеки един от нас носи в своята ДНК белези на такива инфекции, станали преди милиони години.
Според учените, близо 10% от генома на бозайниците представлява копия на древни ретровируси, които са ни последвали в хода на еволюцията – човешки ендогенни ретровируси (HERVs). Тези вируси са неактивни поради натрупаните с годините мутации. Съществуват предположения, че присъствието на провирусните секвенции в нашата ДНК е допринесло по някакъв начин и за собствената ни еволюция. Тяхната наследствена информация, нейната структура и същност, представлява интерес за изследователите, поради способността на някои ретровируси да причиняват тежки болести при хората, като рак например.
С цел да разберат как точно действат ретровирусите, група учени от Института Густав Руси край Париж, начело с Тиери Хайдман, се захванали със задачата да възкресят един от древните представители на HERV от нашия геном. Резултатът от работата на изследователите бе публикуван миналия месец в списание Genome Research. Съпоставяйки секвенциите на няколко различни HERV, интегрирани в човешката ДНК, учените успели да коригират промените, нанесени в резултат на случайни мутации и подобно на пъзел да разшифроват наследствената информация на патогена. Възкресеният вирус бил наречен Феникс, на името на възкръсналата от пепелта митична птица.
Хайдман и колегите му смятат, че Феникс вероятно е заразил наш предшественик преди милиони години. Отървал се от мутациите, натрупани през годините, вирусът е в състояние да заразява клетки в клетъчни култури и да се размножава в тях. Способността му да инфектира обаче е доста ниска, което, според авторите на разработката, може би се дължи на факта, че хората са развили специфични форми на защита срещу подобни паразити. Те се надяват, че Феникс ще им помогне да разберат повече за механизмите на ретровирусните инфекции, както и за способността на тези патогенни организми да предизвикват рак.
Ентусиазмът на французите, както може да се очаква, не се споделя от всички. Редица видни изследователи изтъкват опасността от възкресяването на ендогенния ретровирус и посочват липсата на научна обосновка за експеримента. Въпреки твърденията на Хайдман, че вирусът е генетично модифициран така, че да може да се прехвърли от една клетка на друга максимум веднъж, противниците му виждат в него един Франкенщайн и твърдят, че опитът е бил абсолютно ненужен. Нещо повече, според редица експерти, рисковете, свързани с Феникс са толкова големи, че разрешението за проекта е трябвало да бъде обсъдено на международно ниво.