Собствениците на домашни любимци често са склонни да приписват човешки черти на питомците си. Стремежът ни да откриваме “нашите” мисли и логика на поведение у кучето или котката си, често е заклеймяван и осмиван от учените. Това противопоставяне много точно отразява двете крайни мнения, застъпвани в дългогодищния спор между поддръжниците на различните теории, обясняващи поведението на животните – от една страна животните са разглеждани като автомати, реагиращи на външни стимули по предварително начертан алгоритъм, а от друга се твърди, че животните, подобно на хората, изучават своята среда, установяват причинно-следствени връзки и реагират в съответствие с извлечените поуки. Или за по-кратко, според някои, поведението се определя от гените, според други от средата. Разбира се, както винаги, истината най-вероятно ще се окаже някъде по средата – срещата между наследствеността и факторите на средата.
До подобни изводи са стигнали и група биолози от Университета в Ливерпул, начело с Лин Шедън, които установили, че рибите са способни да коригират своето поведение в резултат на натрупания опит. Англичаните си поставили за цел да изследват реакциите на дъгови пъстърви в различни ситуации – борба с друг, по-едър или дребен екземпляр, изследване на неизвестен обект, наблюдаване на сблъсък между други индивиди, както и начина, по който натрупания опит се отразява на поведението им в бъдеще. В хода на работата си те установили доста изненадващи факти – рибите не само, че се отличавали по своя характер, но и той се променял с времето в резултат на натрупания опит.
Шедън и колегите й подбрали дъгови пъстърви, които се различавали по своя темперамент – някои били по-плахи и срамежливи, други по-агресивни, след което устроили борби между тях. Избирайки по-малък или по-голям партньор в борбата, биолозите предрешавали двубоите в полза на единия или другия участник. Смелите риби, които печелили в своя двубой, в последствие ставали дори още по-смели, когато пред тях се изпречвал непознат обект – например нов вид храна. Онези от смелчаците, които губели своя двубой, обратно, ставали по-плахи и подхождали с по-голямо недоверие към новостите. Нещата били по-различни при по-плахите и срамежливи пастърви. Онези от тях, които спечелвали своята битка, логично ставали по-уверени в лицето на неизвестността. Изненадващо, победените неуверени риби също ставали по-смели, когато изследвали нов обект в аквариума – като че ли отчаянието от загубата ги карало да стават по-смели и агресивни.
Ефект върху поведеието на пастървите имало не само прякото участие в действията, а и наблюдаването от страни. Онези смелчаги сред рибите, които наблюдавали как техен по-плах събрат изучава нова храна, се държали доста по-предпазливо, когато на свой ред се сблъсквали с нов обект.
Резултатите от работата на Шедън и колегите й бяха представени това лято на 7мия Международен конгрес по биология на рибите в Канада. Предстои тяхното публикуване в реномирано издание на английското кралско дружество. Данните от изследването потвърждават схващането, че животните, също като хората, имат собствен характер. Идеята за това не е нова. Макар учените да предпочитат вместо думата характер да използуват термина “поведенчески синдром”, те отдавна са забелязали липсата на съответствие между поведението на някои индивиди от даден вид и изискванията на дадената ситуация. Така например, по-агресивните мъжки индивиди често имат по-голям шанс да спечелят вниманието на женските и да се чифтосат. Прекалено агресивното поведение на някои от представителите на мъжкия пол обаче, отблъсква дамите и на практика пречи на опитите им да си осигурят поколение.
Изследавнето на Шедън и сътрудниците й не само потвърждава наличието на индивидуални особености в поведението на животните и в частност при рибите, но и показва, че характерът на животните може да се мени в резултат на натрупания житейски опит и не е постоянен с времето. Тук може би почитателите на кучетата и котките, ще възкликнат – щом дори пастървите имат характер, какво остава за моя любимец!