Общуването чрез звуци е нещо особено типично за човека. Макар много различни животински видове да използуват гласа си за обмен на информация, само при човека, езикът, като средство за общуване, е достигнал такова ниво на съвършенство. Смята се, че способността ни да говорим и да изразяваме чрез звуци не само своите чувства и усещания, а и абстрактни идеи и описания на несъществуващи неща (като числа например), е помогнала много да се развием като разумни същества.
Как точно се е появил езикът? Това е въпрос, древен вероятно, колкото притчата за Вавилонската кула, на който учените се опитват да отговорят и до днес. Група биолози, изследващи поведението на приматите, публикуваха наскоро в PNAS – изданието на американската академия на науките, една нова теория за произхода на езика. Според Ейми Полик и Франс де Ваал от Университета Емори в САЩ, речта,, като начин на обмяна на информация, вероятно е произлязла от жестовете, използувани от приматите за общуване.
Приматите използуват при общуването си звуци, промени в изражението на лицето и тялото, а също и жестове, направени с ръце и/или крака. От всички примати, използуването на жестове е характерно само за човека и човекоподобните маймуни – за първи път то е описано при шимпанзетата, а впоследствие е установено и при горилите, орангутаните и бонобосите. Имайки предвид всички тези особености, Полик и де Ваал се заели да изучат до колко разнообразни са системите от жестове при различните групи човекоподобни маймуни, а също и как те комбинират жестове и други изразни средства, за да предадат информация на околните. Целта на двамата биолози е била да установят дали езикът на жестовете при маймуните дава възможност за достатъчно вариации в смисъла и до колко е сходен в това отношение с езика при хората. В хода на изследването Полик и де Ваал съсредоточили вниманието си върху методите за общуване на бонобосите и шимпанзетата – двата вида от рода Pan, които са най-близки еволюционно до човека.
Резултатите от изследването показали, че звуците при шимпанзетата и бонобосите, за разлика от жестовете, са пряко свързани с емоциите. Така например, викът е почти винаги отговор на някаква заплаха. Нещо повече, звуците при двата вида били много сходни, използували се в подобни ситуации и освен това напомняли тези, установени и при други видове примати. Жестовете, от друга страна, били използувани по доста по-различен начин. На първо място те се оказват характерни не само за отделния вид, но и за отделните групи животни – изглежда, че отделни семейства бонобоси или шимпанзета жестикулират на свой собствен диалект. Разликите в жестикулирането били особено големи при бонобосите, които наред с това често ги комбинирали с промяна в израза на лицето или с издаването на звуци, придавайки им още по-голями различия в смисъла. Наред с това, Полик и де Ваал установили, че жестовете не са свързани толкова с емоциите, колкото с обстановката. Така ръка, протегната с дланта нагоре и насочена към по-силен противник е молба за пощада, а протегната към някой, който има повече храна е молба за подялба. По същия начин, докосването с цел привличане на вниманието има съвсем различен смисъл, когато е предназначено от малко към майката и когато е насочено от мъжки към разгонена женска.
Според Полик и де Ваал, тези особености силно доближават жестикулирането при шимпанзетата и бонобосите към речта при човека. Оказва се, че човекоподобните успяват да адаптират жестовете си към средата и обстоятелствата като по този начин им придават по-голяма изразителна сила, което на свой ред им позволява да споделят по-голяма по количество и разнообразна по характер информация. Също както и ние хората използуваме различни комбинации от звуци, за да изразим различни идеи.
Теорията за сходство между човешката реч и жестовете на маймуните се подкрепя и от други факти. Известно е например, че човекоподобните маймуни могат да научат някои „думи и изрази“ от езика на глухонемите, макар да срещат затруднения с произнасянето на тези думи. Човешките деца, които още не са проговорили, свободно използуват жестове, за да общуват с по-възрастните. Между другото, жестовете като средство за комуникация, никак не са чужди на хората и понякога са специфични за определена група хора – ние българите, често озадачаваме чужденците поклащайки глава в знак на съгласие. Като се добави към това и откритието, че при говорещ човек и при жестикулиращо човекоподобно се активират едни и същи мозъчни центрове, идеята за еволюцията на езика на жестовете в посока на речта не е толкова странна!