Макар за човека въглеродният двуокис да е незабележим газ без цвят и специфичен мирис, съществуват редица животински видове, които могат да усетят промяната в неговата концентрация. На учените е известно например, че някои насекоми имат специфични приспособления, които им помагат да почувстват повишение в нивото му във въздуха.
За първи път обаче изследователи от Националния институт за биологически науки в Пекин, Китай, показаха, че такава способност притежават и някои бозайници и по-специално мишките. Изненадващото в разработката на д-р Минмин Луо и неговите колеги е откритието, че мишките възприемат въглеродния двуокис с помощта на специализирани обонятелни неврони в носа!
Целта на китайските изследователи била да установят кои клетки притежават активна въглеродна анхидраза тип II (ВАII) – ензим, който участвува в метаболизма на въглеродния двуокис. За своя изненада Луо и колегите му установили, че сред тези ВАII клетки са и отделни обонятелните неврони. В хода на изследването учените показали, че при повишаване концентрацията на въглероден двуокис във въздуха, въпросните неврони и обонятелните центрове, с които те са свързани, се активизират – мозъкът получава сигнал за присъствие на този газ във въздуха. Подобни неврони се откриват и при плъхове и котки.
Разработката на китайските учени, публикувана в последния брой на списание Сайънс, показва, че гризачите са в състояние да подушат въглеродния двуокис, когато той надвишава 0,066% – за сравнение концентрацията на този газ в атмосферата е 0,038%, а във въздуха, напускащ белите ни дробове – 0,45%. Не е ясно дали мишките нормално усещат мириса на въглероден двуокис в атмосферата или го подушват само когато неговата концентрация нарасне. Установено е обаче, че животните не се чувстват комфортно, когато концентрацията му надмине 0,2% и избягват помещения, в които миризмата му е много силна. Това може би означава, че очакваното нарастване на концентрациите на въглеродния двуокис в атмосферата до 0,05-0,1% в периода до 2010, може да доведе до промяна в поведението на някои животни, включително и бозайници.
В бъдеще Луо и колегите му ще се опитат да разберат точните механизми на молекулно ниво, които позволяват на гризачите да подушат въглеродния двуокис. Интересно е да се отбележи, че част от гените, които вероятно участвуват в този процес, са неактивни при хора, в резултат на натрупани през годините мутации.